^

Исторически музей - Ботевград

"Ами това е" Христо Стоянов

В инициативата на Исторически музей Ботевград "Салон на изкуствата 2016г." на 27 октомври 2016г. представихме новата книга на Христо Стоянов "Ами това е". Зала "Орханиец" бе препълнена с хора, познаващи творчеството на представяния автор и такива, които все още не са разгръщали негова книга.

Г-жа Тодорка Коцева-директор на музея представи писателя на ботевградската публика с думите:

ХРИСТО  СТОЯНОВ „Ами това е”

  „Христо Стоянов-българин”-това пише върху визитката на Христо Стоянов, който днес е наш гост и който с цялото си творчество доказва, че е такъв.

  А това чувство на принадлежност към род и родина се ражда там, в детството. На спомените от детството си в Габрово е посветил новата си книга авторът и я е нарекал лаконично „Ами това е”.

  Да, това е -  детството е това, което не можем да променим, то е даденост, но най-милите ни спомени са свързани с него, а и то е това което поставя отпечатък върху живота ни след това. И както казва Христо Стоянов, съвършени са крилата на детството, защото техните пера са лепени с целувките на майката, с възторга на близките. С 46 спомена, Христо Стоянов се връща при корените си. Смятам, че всеки трябва добре да познава корените си и да се убеди, сам за себе си,  в истинността на една китайска мъдрост: „Който не знае от къде идва, не знае на къде отива”.

    Е, Христо Стоянов добре знае началото на рода си-село Дядо Дянко, възникнало на стария път към Шипка, после квартал на географския център на България- Габрово. Коренът му е от Бакоиците. Много скъп и мил е споменът за баба Йова, която върти ритмично главата си, все едно че отмерва с нея времето до вечността. И колко време трябва да отмине, за да разбере Христо, че тя никога не е можела да чете заради тези си движения, но какво от това, след като в спомените на внука си тя върти небесния прозорец, радва се, усмихната е. „Баба ми е залязла и къщата е обляна в червено. Не се качвам да проверя. Тя и без това трябва да слезе, да открехне вратата и да ме викне да хапна от нейните манджи. Каша от киселец. Трябва да сготвя някога. Каша от киселец. Или зелевата чорба на чичо Стоян с натрошена червена, люта чушка в нея...С праз... Детство... Това е вкусът на детството. Детството има вкус, възрастта е осъзната необходимост да ядеш. Вкусът на детството не е необходимост. Детството е друго нещо. То има вкус, мирис, цвят...”

  Тези размисли за детството споделя Христо Стоянов с нас. И те, като че ли са нашите мисли. Нима някой от нас не помни и днес бабините си манджи или бабините съвети?! И в нашите мисли виждаме бабите си и майките си. А Христо Стоянов не отделя своята майка от майките на своите приятели, които са го галели като малък, които са го прали, които са проверявали температурата му с устните си и когато си отиде и последната от тези майки, чак тогава той ще се почувства наистина без майка.

  Съвсем непринудено идва образът на дядо Христо, който най-много е общувал със своя внук  и онова деликатно възпитание на старите, което винаги ще буди възторг и преклонение. Присъединявам се веднага към казаното от Христо Стоянов, че и до днес начинът по който са ни възпитавали, като ни учеха да целуваме ръка на възрастните хора, както и деликатността към целия видим и невидим свят все още ни изпълват със страхопочитание.

  И се редят мили спомени за странниците  на  Габрово:

-  служителка от НАП, която заради добрината и състраданието си нарушава закона;

-  за Корта, който разбива представите ни за скъперничеството на габровци, тъй като през нощта вика за помощ, та като се отзоват със сигурност на този повик, да седнат да изпият дамаджаната с ракия, тъй като той не може да пие сам;

-  за Асен Семката, който по цял ден обикаля с инвалидната си количка и продава семки, а за децата от квартала-те са безплатни;

-  за Пенчо Кериния, който открадва фургон от Девня, закачайки го за ИФА-та която кара.

И след като през нощта го паркира в с. Чукилите до Габрово се оказва, че вътре има четирима работници, които през деня след като Пенчо порядъчно почерпил, вечерта си ги върнал  с фургона там откъдето ги е взел;

-  за двете сестри, които искат да се фотографират в ковчега си, за да знаят как биха изглеждали, като починали;

-  за двойката цигани- красавицата Божана и Деко, които нямат нищо общо с днешните роми-и въпреки, че имат 16 деца никога не крадат. Много се обичат и когато Божана е блъсната смъртоносно от една лека кола, Деко полудява. И докато умре и той когато види кола, започва да я налага с бастуна си. Въобще не могъл да прости на модерния свят убийството на едничката си любов.

  И колко тъга:

-  по закованото с пирони пиано в читалището;

-  по паметника на Рачо Ковача, за който няма място в центъра на Габрово и е монтиран в реката, а сега е и буренясал;

-  по кораба в борова гора;

-  по самолета пред родното училище;

-  по запустелите гробища, които пороите са помели, заедно с костите на починалите и сега на тяхно място има само дупки;

-  по запустелия басейн, който сега така и буренясва, като детството, затънало в бурени;

-  по някогашните габровски сватби;

-  изобщо по някогашния „Български  Манчестър”, както бе наречен Габрово в миналото и сегашният му мимикриращ вид.

  Специално внимание е отделено на училището, като в своите разкази за него, за учителите Христо Стоянов прави едно налагащо се сравнение с днешната образователна система. И към неговия вик: „Искам си образователите” се присъединявам и аз, а сигурна съм след като прочетете тази книга и Вие. Защото когато липсва единна национална стратегия по основни въпроси, ще има постоянна промяна на учебни програми, учебници. А за педагозите, като  учителите на Христо Стоянов, днешните ученици ще четат с подозрение, че споделеното е истина „Запомнящи се даскали имахме тогава. А може и да не са били толкова забележими, ами просто са били толкова добри учители, че са ни възпитали така паметта, че и дори, и тях да запомним. Сигурно така ще да е било”.

  А иначе родното училище е Шесто Основно „Митко Палаузов”-едно несъществуващо вече училище, защото откакто му сменят името, то не е същото училище, в което са завършили поколения габровци, между които  Христо Стоянов и художника Иван Узунов. Въпреки, че то не съществува 40 години, през което време не са се виждали с художника и сега носят спомена за пионерските години, за знамето, за знаменосеца и красивите му асистентки. И несъществуващите изведнъж се появяват като буфер между две епохи. Странно детство, както казва Христо Стоянов. И тук пак се връщам към учителите му и сред тях - Димо Мянков Димов, който никога не е натрапвал нито знанията си, нито незнанията си. Изкушавам се да цитирам разсъжденията на Христо Стоянов по този повод:

  „Сега ни управляват хора, които всячески се стремят да ни натрапят незнанията си.

  Не случайно от учениците на Димо Димов не излезе нито един политик.

  Не е необходимо да демонстрираме незнанията си, като можем само да им се порадваме”

  Е, политици не са станали съучениците на Христо Стоянов от Габрово, но са станали хора, независимо кой по какъв път е поел, а има и един писател- Христо Стоянов-нестандартен, но и искрен, макар и изразяващ се по някой път по-арогантно. Написал 17 книги с романи, есета, народопсихология... Между които книги „До СтрасТбург и назад”, която онзи ден, в понеделник излезе от печат за 20-ти път.

  Още един цитат „Освен това-имаше музеи-сега и музеите са на изчезване, защото ни управляват музеини експонати. Или такива, които искат да станат такива. Ама, няма да има къде да ги изложат, защото събориха музеините сгради”.

  Е, господин Стоянов, във всяко правило има изключения. В Ботевград преди пет години Историческият музей влезе в нова сграда, в тази сграда, в която има една зала, която ни дава възможност в инициативата „Салон на изкуствата” да правим нещо по-различно, да представяме художници, писатели и изобщо творци от цялата страна или казано с други думи да  презентираме българската култура, което е неразривна част от основната ни дейност.  Оценяваме факта, че пътувате чак от Варна до тук, за да представим новата Ви книга и съм сигурна, че това е само началото на нашите срещи. Ние имаме две литературни сдружения носещи името на Стамен Панчев и много други ценители на българската книга, които са тук днес. И всички ние, вероятно, носим любов, като Вас в сърцата си: „Ходех въоръжен с лъкове и прашки, но като ме питаха къде отивам аз винаги казвах, че отивам по любов. От тогава зная, че любовта е нещо много хубаво и си заслужава човек да живее заради нея. И това чувство го запазих. Зная, само че когато се представя на Бог някога и той ме попита къде съм бил, ще отвърна „че съм ходил по любов”... Колко малко му трябва на човечеството да разбере, че ние всички сме излезли за малко от Рая, колкото да дойдем тука за малко по любов. И ако любовта ни е била истинска ще се върнем в рая, ако не е била ще заварим райските порти, заключени и ще отидем на друго място...”

    След което в зала "Орханиец" се разгоря бурна дискусия върху творчеството на Христо Стоянов.