^

Исторически музей - Ботевград

Честит празник, Ботевград!

Днес, 29.11.2013 г., в деня на освобождението на Ботевград от османско иго, отбелязваме празника на града. Историческо слово пред паметника на свободата  произнесе директора на музея г-жа Тодорка Коцева:

  "Днес, 136 години  след паметната 1877 много по-осезателно оценяваме случилото се по време и след  Руско-турската освободителна война. Резултатът обобщаваме просто и лаконично в святата дума-свобода. Свободни сме гордо да се самоопределим като наследници на род с многовековна история, култура и добита слава в люта бран за земята си – родната. Свободни сме да се наречем  българи, да говорим, пишем и мислим на родния си език, да останем в лоното на хилядолетното православие, да браним паметта на дедите ни, погинали за да не забравяме завета им и ни има на тази чудна земя-България –горди, непрекланящи глава,  отстояващи  името българско пред света и във времето.

   В този празничен миг,  увековечаващ свободата ни, историята неминуемо ни връща към кървавите дири на Априлското въстание, когато Виктор Юго с възмущение отправя своя въпрос към европейската общественост : ”Кога ще свърши мъченичеството на този малък геройчен народ?”

  Руското списание „Отечественье записки” по това време публикува:

” Никой у нас, в Русия не мисли сега за друго, не иска да слуша, не може да говори, не желае да чете нищо друго, освен сведения за това, което става отвъд Дунава... Но ако пред нас се постави дилемата: война или ново поробване на славяните, ново повторение на това българско клане … то ние от цялата си  душа … без колебание ще кажем :”война!”

  На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Турция, с която  започва  освободителния поход към България. Манифестът е подписан в Кишинев от руския император. Той е прочетен тържествено  в Исакиевския събор в Петербург и в цяла Русия.

  На представителния военен парад  в Кишинев присъстват и първите две дружини на българското опълчение.   В състава му се включват  и над сто българи от Орханийския край. Те получават бойното си кръщение в боевете за Стара Загора,  пишат с кръвта си  славната епопея при Шипка и  Шейново. Имената им ще останат завинаги в летописа на войната донесла българското освобождение.

  В началото на м. ноември 1877г. Орханийският край става център на военни действия и събития, които надхвърлят границите на местната история. Средищно и стратегическо разположението на Орхание по пътя за София и значението на неговото освобождение е изключително важно за една от най-блестящите страници в Руско-турската война – зимното преминаване на Западния отряд на ген.Гурко през Балкана, което ускори победния край на Освободителната война.

  Към края на лятото на 1877 г.в Орхание квартирува 30 000 османска войска, добре екипирана готова за бойни действия. В началото на септември, когато положението на Осман паша в Плевен става критично, от Орхание потегля  подкрепление. Османската колона се състои от близо 10 000 души с обоз от 800 каруци с бойни припаси, 500 товарни коне и 2 000 глави добитък. Втора колона  от Орхание за Плевен  излиза на 23 септември водена от Шевкет паша, бъдещия бранител на Арабаконашките позиции, съставена от 16 000 души, 500 коли храна, 400 товарни коня и 4 000 глави добитък.

  В същото време на юг от Арабаконашкия проход  под командването на Мехмед Али паша започва съсредоточаването на  близо 24 000 армия, чиято цел е да се притече на помощ на обсадените при Плевен части. Междувременно  Осман паша  няколко пъти иска от военния съвет в Цариград разрешение  да опразни Плевен  докато е време и прехвърли центъра на операциите в Орхание, да го превърне в „нов Плевен” и да се съедини с армията на Мехмед Али паша на юг от Балкана. Подобна заповед  се получава  в края на м.октомври, когато нейното изпълнение е вече невъзможно.

  На 25 октомври ген. Гурко, изключителен военен тактик и пълководец, предлага разгърнат план за действие, в писмо до Главнокомандващия Дунавската армия. Планът, който  предвижда  пълно затваряне  блокадата на Плевен  и настъпление на самостоятелен руски отряд към Орхание, разгромяване на формиращата се там нова турска армия, преминаване в Софийското поле и решително настъпление към Одрин и Цариград е одобрен. На 15 ноември ген. Гурко и командвания от него новосформиран Западен отряд  от 35 хиляди души и 174 оръдия потегля към Орхание.

 На пътят му има три силни турски укрепления при Етрополе, Правец и Орхание. Ген.Гурко избира за основна атака централната позиция при Правец. За да бъдат блокирани силите  при Етрополе и Орхание той възлага на ген. Дандевил и ген. Клодт демонстративни обходни действия при тези селища. Общото настъпление е насрочено за 22  ноември 1877 г. 

  Отрядът под командването на ген. Клод потегля от Враца за Орхание на 21  ноември. В състава му са включени три ескадрона от конно-гренадирски полк, 3 ескодрона от Лейб-драгунския полк, Втора гвардейска конна батарея и българи доброволци, водени от Филип Симидов – един от най-смелите разузнавачи от времето на Освободителната война.  Сведенията, с които разполага руското командване, събрани предимно от българи доброволци, доказват наличието на значителни сили в района на Орхание. Най-важна укрепителна система, с която разполагали турците, се намирала при с. Литаково – м. “Мерово”. “Сутринта дойде българин, слизайки от върха “Мерово” и каза, че на редута при тях има 4 оръдия, от които едно е счупено и не действа. В редута “Сечкова глава” оръдие няма, а против нас в “Писанин дол” има едно оръдие. Така че в  тези три редута у тях има по пет хиляди хора, а на върха на редута има паша чието име не знаят.”

  Турски части са разквартирувани още в Новачене, Скравена и по-малки групи в други села, а село Врачеш било превърнато в огромен продоволствен склад.

  При така получените сведения ген. Клодт разделя отряда на две части: по-голямата под негово командване се насочила към селата Радотина и Рашково и от там към Литаково, а ескадрон и половина и две оръдия  командвани от полк.Лихтански се отдели в посока с. Новачене.

  На 10 ноември в изпълнение на задачата да се задържат турските части около Орхание, за да не окажат помощ на позициите при Правец, двата отряда потеглят рано сутринта.

  Руските части, командвани лично от ген. Клодт, освобождават селата Радотина и Рашково. В района на хълма “Стражица”, махала Белчово, те водят престрелка и отблъскват намиращите се там турски части и черкези, след което се насочват към село Литаково. Рано след обяд до ген. Клодт достигат тревожни сведения за съдбата на отряда на полк. Лихтански, към който спешно са изпратени подкрепления.

  “Велик, но тежък ден биде писано да преживее Драгунския полк от Лейб-гвардията на 10 ноември 1877 година. Полкът с кръв написа за него страница в своята история.” Така започват спомените на щабс капитан  Гулковски за най-голямото сражение при с. Новачене водено на територията на днешната Ботевградска община при нейното освобождение преди 136 години, предрешило заедно с победата при Правец края на турското присъствие в района.

  В тези  драматични дни  положението на Орхание е критично. Градът е подложен на грабеж и унищожение от напускащите черкези и турци. Местното население е принудено да бяга в условията на сурова зима. „Настъпи страшна нощ – пише в спомените си Петър Ценов –Гробна тишина царуваше навред, само виенето на кучетата и рядко пушечни гърмежи нарушаваше зловещата тишина… От време на време сред нощната тишина до нас долитаха викове и отчаяни писъци на жени. „Черкезите грабят и убиват”, шушукаха възрастните и ужасът растеше всред тях…”

  Покъртителен разказ за събитията в Орхание преди освобождението му оставя и Петър Грънчаров:”…тази мъка, преживяна през нощта на 16 ноември срещу 17 /ст.ст./ 1877 г. е вечна в сърцето ми. Това е мъка, която никоя радост не ще измести, която не се описва, мъка на поробени народи, тръгнали в мрачна снежна нощ, далеч от своите места със сведени глави, със засъхнали от страх очи, скръб, която няма сълзи”. По нататък Грънчаров разказва за престоя на орханийци във владишкия конак и бягството им към Правец. Срещата с русите той предава лаконично и много емоционално: „ Върволицата спре.Всичката мъка, подтискана толкова дни се разлюле в гърдите на бежанците и безумна радост изпълни сърцата ни. Братушки, братушки. Прегръщахме се, плачехме от радост и се усетихме спасени.”

  На 29 ноември войските на Лейб-гвардейски Улански полк и Лейб-гвардейски Московски полк  преминавайки през Лъжене навлизат в опустушени и изоставен и от българи и турци град. Така Орхание градът, в който турците се готвеха да спрат руското настъпление към Балкана, пада в руски ръце без бой, но разграбен от черкези разсипан и обезлюден.

 „В града – пише един от офицерите на л.г. Улански полк – шосето прави завой наляво, при самия изход оттам видяхме лежаща на пътя българка с прерязана глава, държаща в ръце мъртво дете. Тя още дишаше, затова докторът й оказа медицинска помощ, но независимо от това скоро умря.”

  Тежката участ на българите в града при оттеглянето на турците е предадена и от именития кореспондент на Дейли Нюз Макгахан в една записка от 2 декември, писана в Орхание:”Що се отнася до обитателите на Орхание –пише Макгахан- тяхната участ била толково драматична при отстъплението на турците, че аз ще поговоря за нея по-подробно.

Турците заповядали на българите да приготвят своя багаж и да тръгнат с тях, което българите изпълнили в навечерието на същия ден , когато русите заели града. В тази нощ тръгнал на път дълъг обоз тежко натоварени каруци съпроводени от мъже, жени, деца – от всички възрасти, от кърмачета до старци. Няколкостотин български семейства се проточили по снега и калта до самото дефиле за Врачеш. Тук спрели да нощуват. Забелязвайки, че турците не ги пазят българите започнали малко по малко да се отклоняват в планината по направлениена Правец....Тези които знаели планинските пътеки , тръгнали напред, останалите ги последвали, отначало нерешително, а след това траскаво от страх, който малко по малко се превръщал в такава паника, че всички бягали толково бързо, колкото им позволявали силите. Мъжете захвърляли горните си дрехи, жените обхванати от ужас, губели децата в тъмнината и се влачели колкото могли сами, полумъртви от умора и страх....Цяла нощ продължило това мъчително бягство. На сутринта голяма част от българските семейства се добрали до Правец.

Оставеният град бил в това време в ръцете на нашите войници.... След нощните свои бедствия жителите се върнали при своите студени огнища, но уви, в домовете им всичики врати били изкъртени, мебелите разграбени и по подовете остатъци от всевъзможни изоставена покъщнина.”

В тези трудни условия веднага след освобождението на града русите установяват военна  власт, чийто първи мерки били свързани с възстановяване на реда, оказване на медицинска и продоволствена помощ на местното население.

На 8 декември Орхание възторжено приветства ген. Гурко и неговия щаб. Вестта за  пристигането му  събра на мегдана цялото месно  население. Орханийци посрещат  прославения генерал Гурко  по стар български обичай с хляб и сол, като и до днес не сме забравили крилатите му слова: „Радвайте се деца на братска България, днес вие сте свободни”

В Орхание ген.Гурко остава  18 дни, през които подготвя и организира  трудния зимен преход през Балкана, оказал се решаващ за  изхода на Руско – турската Освободителна война. А в заповед от 6 януари генералът отбелязва, че не знае на какво повече да се удивлява на мъжеството и храбростта при боевете с неприятеля или на твърдостта и търпението при понасянето на тежките трудностти в борбата към  планините, студовете и дълбоките снегове. „Ще минат години –казва в заповедта ген. Гурко – и нашите потомци, посещавайки тези сурови планини, с гордост и тържество ще кажат: ”Тук е минала руската войска и е възкресила славата на суворовските и румянцевските чудобогатири!” 

 Зимният преход на Балкана от отряда на ген. Гурко реши изхода на Освободителната война. На 3 март 1878 г. в Сан Стефано Турция призна своето поражение и сключи примирие, с което признавава българското освобождение. България възкръства след пет вековно робство.

  Хиляди  руси  почиват в земята българска  принесли живота си, като свидна дан за свободата ни, чийто светъл идеал не бива да бъде поругаван, пренебрегван, подминаван. За свободата, която понякога приемаме за даденост и често не осъзнаваме нейната цена дават живота си подп. Войницки, подп. Волков, кап. Ушаков и хиляди знайни и незнайни герои, увековечили  с кръвта си правото да я има България.

  Затихва гърма на топовете, гюлетата пронизвали човешката плът  са покрити от ръждата на времето, прелистваме албумите с полуизбледнели снимки и графики от 1877-78г.  От тях бавно изплуват сенките на живялите на тази чудна земя преди нас - хора извисили ръст над злободневните ни радости и скърби, загуби и победи. Днес е денят, в който възкръсва свободата под повяващия се от вятъра български трибагреник, при звука на химна и отблясъка на тържествената заря. С много синовна гордост черпим сили от славното си минало, възраждащо се в усмивките на децата ни и затворило поредна страница от историята дълбоко в душите ни докато ни има и пребъде България."