^

Исторически музей - Ботевград

„И залезите са красиви” на Мико Дончев в динамичен поетичен диалог с „ Вечен кръговрат” на Радка Гочева

     На 22.11.2012г. в зала „Орханиец” на Исторически музей Ботевград бяха представени новите книги на Мико Дончев „И залезите са красиви” и на Радка Гочева „Вечен кръговрат”. Музикален поздрав от Вокална група „Севаст Огнян” даде начало на поетичната вечер, която продължи с кратък поетичен рецитал по стихове на Мико Дончев в изпълнение на Таня Банкова и Станил Станилов със строфите на Радка Гочева.

  След чудесната музикално и рецитаторско изпълнение, директорът на Исторически музей Ботевград, г-жа Тодорка Коцева приветства многобройната публика в зала „Орханиец”, а на двамата поети връчи поздравителни адреси с текст:

 „УВАЖАЕМА  ГОСПОДИН ДОНЧЕВ,

  Исторически музей Ботевград Ви поздравява с издаването на третата поред юбилейна книга  “И залезите са красиви”.

  Вашето поетично присъствие, талантливо допринася за популяризиране на Исторически музей Ботевград, като културно средище на духовността.

  Пожелаваме Ви творческо дълголетие, от което да звучат все така чудесни стихове отвъд и въпреки  отблясъците на залеза.

  ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ!” – и:

УВАЖАЕМА  ГОСПОЖО ГОЧЕВА,

  Исторически музей Ботевград Ви поздравява с издаването на  Вашата първа авторска стихосбирка “Вечен кръговрат”. В нея поетично, талантливо и съвсем  съкровено  са споделени вълненията на женската душа-болезнени, тъжни или радостни, цъфтящи с хиляди надежди.

  Сред стиховете откриваме светлия образ на българката, преминала през превратностите на историята, горда наследница на велико племе, пазителка на традициите и духовността на предците.

  Пожелаваме Ви нови творчески успехи, които да станат част  от една друга история-тази на хората градящи непреходността на българската литература.

  ЧЕСТИТ АВТОРСКИ ДЕБЮТ!

  Книгите бяха представени от екскурзовода на Исторически музей Ботевград, Десислава Иванова с думите:

„ Щастлива съм от предоставената ми възможност да представя двама изключително оригинални поети. При Мико Дончев след  „Закъснели струни” и „Послушай залеза”, се ражда естествено допълнение към многоликия му поетичен свят - книгата „И залезите са красиви”. За Радка Гочева „Вечен кръговрат” е смел творчески дебют.

Познавам дългия път на двете стихосбирки, до чудесното художествено оформление, дело на Продан Проданов. Този път, повярвайте ми, не изобилстваше от подаръци на съдбата и за двамата поети, но от паданията, загубите, отчаянията, те извайват един сполучлив поетичен диалог. Улавят последните слънчеви лъчи на залеза в очакване на неминуемо случващия се кръговрат. Вълнуват се от досега с родното, а природата и при двамата говори, шепти, а понякога дори пее: „Капчуците подхващата отново песента./Разчупила леда шуми, шуми реката” –при Мико Дончев. А  „ есента  звъни на двора/ с капките дъждовни на улука”-допълва щрихите на кръговрата Радка Гочева. И отново Мико Дончев:„Разбужда се земята със въздишка, / а птиците я с песен благославят./ Луната с облачета играе си на жмичка./ Звездите пролетно хоро играят...”, за да бъде  допълнен с „Пей русалка тъжна песен,/ нощем, сред море безбрежно...”-  Природата е жив отклик на случващото се някъде дълбоко в нас. И естествено звънът на капчука, събужда шумна река. Земята се оттегля с въздишка от танца на Луната, скрила чудния си блясък в звездно, пролетно хоро... което търси своя образ нощен, сред море безбрежно.  Правя паралел между образите на природата в двете стихосбирки, защото те без съмненние, в рамките, на един поетичен диалог се допълват  в различни сезони и отрязъци на чезнещи залези. А кръговратът се случва в търсене на свят за двама. Пътят лъкатуши между Рая и Ада, началото и края, които не се случват в безконечното мироздание, а дълбоко в нас самите, като изначална душевна същност. И в жадуван, романтичен сън, бродим припознавайки се в другия:”когато обич жадуват душите ни”, във вечното търсене на „някой, който ни обича”, за да ни „приюти/ под крилото му горещо”, като утеха, лекуваща болезнената самота с докосналото сърцето, дългоочаквано, единствено прошепнато „Добър вечер”. В тези стихове, смятам и двамата поети търсят онази стъпчица отвъд любов, когато светът е магичен, застинал. В отблясъка на залеза все още денят не си тръгва, а нощта не бърза да спре безвремието на кръговрата от чувства. С романтична красота е изваяно очакването на онази, единствена любов. В стиховете тя се случва въпреки самотата, лъжите смъртта... Има я дори, когато гасне като полет на пеперуди в нощта. Притежава свой ритъм, който бих нарекла безвремие. И забравяме за миг своето его. Слаби и уязвими нашепваме: „Приеми ме рано и по здрач/ в къщурката ти скрита.../ Обич нося ти-вземи я-/ в лятна жега-дъжд пороен...” Отново в своеобразен диалог откриваме отговор сред строфите на Мико Дончев: „ Вселена си в мен/като вино от лоза непозната,/ като отвара от биле омайно...като галещ първи слънчев лъч,/ твоят образ/ твоят глас/ в сърцето си нося!/Защо?/ Не питам!/ Знам,/ че до гроб ще го нося!” Толкова е красив този случващ се единствено и само в света на поезията, диалог. Поема ни като всечовешкото и едновременно така лично мечтание за обич. Без конкретика, ограничена  от реалността, всичко е толкова магично и чисто в свят изваян от рими. Но в закономерния ход на кръговрата му е отсъдено да отстъпи пред безпощадно нахлуващото време, затворено от „часовникът, бездушно отчитащ часовете” И в този миг нахлува образа на смъртта. Тя присъства и в двата поетични сборника. За Мико Дончев, тя е със скъпото лице на съпругата- „ Няма я любимата, топла, ласкава длан./ Няма кой да поеме нейната грижа...” При Радка Гочева смъртта нахлува, да разбие покоя, отнемайки нейния брат, за когото четем: „Идваш в съня ми само-/ радвам се и те прегръщам./ Крещя високо: „Мамо, мамо,/ ела да видиш, батко се завръща” – и болезнената реалност- „Да спрем дотук...И нека помълчим!”

Мико Дончев отново продължава започнатия, подчертавам, поетичен диалог: „Заминал си, такъв аз няма да се върна./ В отвъдното ще търся своя път,/където в цъфнал цвят, в трева ще се превърна,/ които всяка пролет у нас растат...” Или се докосваме до Радка Гочева: „Ще си отида изведнъж-/когато никой не очаква,/ когато пее летен дъжд/ отвън. И слънцето проплаква...”

Смъртта е само залез, частичка от кръговрата. С нея не приключват мечтите, заблудите, съмненията и онова често не признато, неосъзнато дори благоговение пред всичко Българско.

Радка Гочева много приятно ме изненада със стихотворението „Наследница на Пагане”. Тук тя категорично уточнява: „Наследница съм на велико племе, във мен тече болярска кръв./ От миналото сили вземам/ и скъсвам робската си връв...” –Мико Дончев допълва: „Българийо,/ моя прекрасна родино!/ Българийо,/ бухнал хляб и прекипяло вино./ Тропот на конско копито,/ знаме високо в балкана побито.”

Диалогичността на двете стихосбирки се слива в едно безкрайно благоговение пред България, древната ни история, легендите и песните, в които се оглежда душата ни: „Родино моя, неповторима!/ Има ли днес, кой песента/ на Дельо хайдутин да поеме?!!...”

Мико Дончев и Радка Гочева чертаят пътища, даряват надежда, изплакват болка и вярват, че след залеза, дори да се спусне нощ, дори тя да е най-тъмната и безутешна, неминуемо ще  свърши, за да отстъпи пред новия ден в този неспирен кръговрат, в който ни е съдено да чезне и нашето време.”

  Двамата поети получиха много цветя и поздравления от председателя на ЛК”Стамен Панчев” Ботевград, г-н Пейо Пеев, от членовете на клуба и граждани на Ботевград.