^

Исторически музей - Ботевград

Камино. Пътят на завръщането и Тихомир Иванов пред ботевградската публика

На 6. ноември, Исторически музей - Ботевград посрещна един поклонник! Защо избира точно Пътя на Камино, а не някаква друга практика? Кратък отговор на самия автор:
Бях на Камино през 2013 година. Преди знаех единствено, че е духовен път, на който се случват някакви прекрасни неща. Изведнъж ми се струпаха доста катаклизми в личен план – фирмата, в която работех, фалира, жената, с която живях девет години в София, почина – въобще, има такива периоди, в тях всичко те разтърсва из основи. Стана така, че Камино нахлу в живота ми чрез един приятел-журналист. Той щеше да ходи на награждаване в катедралата Сантяго де Компостела и ме покани на събитие, на което присъстваха хора, извървели пътя на Камино. Без да имам предварителна информация за впечатленията им, половин час след срещата вече знаех, че трябва да поема по същия път. Всичко, което ме задържаше в София, беше приключило и това се оказа алтернативата да се съвзема и да продължа напред.

Колко километра извървя?
Приблизително 800. Говорим за френския маршрут, тръгващ от селото Сен Жан Пие-дьо-Пор на френско-испанската граница.

Как издържа чисто физически на този преход?
Физическото преживяване беше по-трудно, отколкото очаквах. Преди да стана пилигрим, направих един поход в Рила, исках да се подготвя и да се сдобия с цялата тази издържливост, която предполагах, че ще ми е необходима за Камино. Макар самият маршрут да не е труден, няма тежки планини, които да се катерят, равно е на повечето места. Проблемът е натрупването – това, че всеки ден ходиш по 20-30 км и на втория, третия или на четвъртия ден тялото започва да чувства обща физическа умора, болят те краката… Въпреки това ми се случваха интересни неща и те ми даваха сили да не се отказвам. Истината е, че в много от дните не се хранех достатъчно и беше невероятно откъде имах тази вътрешна сила да измина толкова много километри.

Какви бяха другите хора, които вървяха заедно с теб?
Имаше хора, които предпочитаха да са сами. И аз бях така, защото смятам, че Камино е духовен път и целта му е да навлезеш дълбоко навътре в себе си. Все пак, това изключва шумни компании. Но мнозина просто пътешестваха, пиеха и се забавляваха с всичко, което такова преживяване може да ти даде, докато аз бях по-изолиран. Най-ценните ми преживявания се оказаха резултат от комуникацията ми с други хора. Ние не си говорехме общи приказки, не разисквахме сложни философски теми, а споделяхме лични истории и така взаимно стигахме до отговори на въпросите, които ни вълнуваха.

Говори се, че този маршрут се е комерсиализирал в последните години.Ти усети ли подобно нещо?
За съжаление, да. Все повече хора, буквално от целия свят, ходят на Камино. Комерсиалното е от гледна точка на това, че има пренасищане на поклонници, дори на моменти приютите се пълнят до такава степен, че няма къде да пренощуваш. В тези т.нар „приюти“ всеки поклонник получава печат в специална карта, че е минал оттам. Помещенията им са много особени, могат да съберат и сто човека на едно място. Първите шест дни се сблъсках с този комерсиализъм и ми беше много тежко. Аз тръгнах с големи очаквания. Истината е, че те се сбъднаха. Но за да изживея онова, което ме преобърна впоследствие, трябваше първо да пречистя съзнанието си, да филтрирам всичко от цивилизацията, от всекидневния живот.

Защо е необходимо да го правиш?
Защото отидох на Камино със своите страхове. Но всеки ден, всеки изминат километър там те пречиства, ти се свързваш с природата. Камино превъзпитава по странен начин. Когато вървиш, вървиш, вървиш през едни безкрайни жълти полета, те отключват съзнанието ти и почваш да получаваш откровения за себе си, за живота, за смисъла му.

Как мислиш, че ще реагират читателите на твоята книга?
Когато човек чуе заглавието – „Камино. Пътят на завръщането“, си представя пътепис за Камино. Важно е хората да знаят, че това е една по-различна книга от всичко, което досега е излизало за Камино, не само като съдържание, ами и по структурата на самата книга. Аз споделям своите тревоги с читателите като вътрешен диалог. Той тече между автора, върнал се от Камино и склонен да иронизира преживяванията на другите, и онзи, който в момента върви по този път. А читателят става свидетел на случващото се в съзнанието ми и вижда как моите мисли създават реалността на всичко, което преживях по Камино. В цялата книга аз разказвам какъв е пътят, за да преодолея его-моделите си, ограниченията, защитите, които през годините съм изграждал. Книгата има шест части. В първите три тече процеса на разлистване на егото. Тъй като съм преминал през редица семинари за личностно развитие, забелязвам, че хората, които четат духовна литература, откриват нещо и започват да се борят със себе си, защото търсят как да го постигнат. Това автоматично ги вкарва в друг конфликт. Нещо подобно се случи на Камино. Именно това показвам – как да преодолееш подобен конфликт или как Камино е битката със самия теб.

.............
"Още в "Покаяние" Тенгиз Абуладзе попита: "За какво ни е този или онзи Път, ако не води към Храма?" Тогава - за нашето поколение и нашето безвремие - въпросът ни изплющя през лицата като камшик. Оказа се, че и днес, 30 години по-късно, има млади хора, които искат да минат по Пътя, да надникнат зад Края на света, да направят своя свободен избор и да изразят свободната си воля.
Тихомир Иванов поема по тези 800 километра с ясното съзнание, че трябва да промени нещо в живота си, в битието си и мисля, че успява. Дали крайната точка ще е Сантяго де Компостела, Великата китайска стена, Кота нула в Манхатан или дори Рилският манастир, почти няма значение. Важното е друго. И ще го намерите в тази книга."
Един мислещ, непримирим, млад и вече разочарован човек, който не вярва в лесните отговори, тръгва да дири себе си. За по-напряко – през Камино де Сантяго. Още от първата крачка знае, че пътуването навътре е самотно занимание, и смътно подозира, че завръщането ще е ново начало. Накрая вече го знае. За да е сигурен, че ще открие своите истини, избира прословутия 800-километров поклоннически маршрут, обрасъл със славата на себепознанието.
Трудността му прилича и той напуска с лекота „зоната си на комфорт“ – понятие, което при неговата търсеща природа винаги е под въпрос.
Целта – да стигне на всяка цена до корена на своите психологически блокажи и житейски неуспехи, да провери „на терен“ основните постулати от психологическото познание, което е натрупал като любител. Твърде различно от традиционното религиозно поклонение, начинанието ще му помогне да открие и да разшири границите на своята персонална реалност, предизвиквайки егото. Младият поклонник сякаш сключва бартер с пътя – да му се посвети изцяло, а в замяна да получи лелеяното откровение за себе си. Вярва, че така ще намери мястото си в свят, който през първите десетилетия от живота му се е отнесъл твърде сурово към него.
Книгата е любопитна както заради самото приключение, така и с прецизния документален разказ за всички реалности на Ел Камино: особеностите на т.нар. Френски маршрут, изминатите километри, условията в албергетата, географските и исторически забележителности и т.н.
Експериментален литературно-хибриден жанр с чертите на остър психологически пътепис, „Камино: Пътят на завръщането“ ще докосне читателя с оголения нерв на една страстно жадувана духовна трансформация.
Представянето пред Ботевградската публика се случи като самия път...непретенциозно, като непознатото познато и очакваното неочаквано! В първата част автора разказа за пътя...Като нужда и приключение. За хората на Камино, знаците, пейзажите, природата, специфичността. Много интересни фотоси и спомени докоснаха нашите гости. Втората част разкри самата книга, поривите и причините за написване и, изводите до които довежда читателите и.
Структурата на книгата използва описания от Джоузеф Кембъл в неговото изследване „Героят с хиляда лица” мотив за „мономита” – пътуването на героя от митовете, който напуска комфорта на познатия свят, за да се сблъска с неизвестни до този момент опасности и препятствия, да преживее катарзис и след това да се завърне с ново познание, обогатен и далеч по-силен. На базата на това архетипно пътуване, познато ни още от Библията и Одисеята, в „Камино: Пътят на завръщането” Тихомир Иванов изгражда един роман, в който се сблъскват тези и теории за смисъла на живота, за материята и метафизиката, за късмета, случайността и липсата на случайност, за интимната връзка между човек и Вселена, за относителността на реалността и значението на гледната точка и нагласата, а също и за огромното влияние, което семейството и особено майката, оказва върху развитието на човешката психика.
В същото време авторът описва подробно и отделните етапи от Камино де Компостела – най-популярният поклоннически маршрут в света, както и различните герои и характери, които един турист би могъл да срещне там. Книгата би могла да е полезна дори само като наръчник за пътешественика и туристически гид по пътя на Свети Яков, защото описва предизвикателствата и трудностите, пред които са изправени всички туристи, условията в местата за нощуване, различните разклонения на маршрута, както и още много информация.
В книгата се сблъскват двама герои – пътуващият Син, и разказвачът. Двамата са едновременно близки и много различни, защото представляват различна гледна точка към живота – тази на неопитния, борещ се със себе си и откриващ границите на реалността млад човек, и тази на вече извървелият пътя, открил нови истини и завърнал се мъдрец, който наблюдава и коментира своето лутащо се минало Аз. Разказът прескача между мислите на тези двама герои и сблъсква техните тези и техните емоции, като по този начин сблъсква бъдеще и минало и среща героя от началото на пътя с този от края на пътя, за да затвори кръга на архетипното митично пътуване.
Душата крие тайни, които точно това пътуване може да разкрие. Пътят е дълъг и тежък, но в края му се крие огромно съкровище. Но той би бил безмислен, ако човек върви само с краката си и оставя душата да си почива.
Тази книга е едно пътешествие на душата – едно пътуване, което трансформира материята в смисъл, а смисъла – в щастие и покой. Героят в книгата извървява този път и среща други, които успяват също като него. Накрая обаче открива, че това е само първата стъпка от един много по-дълъг път, който не се ограничава само до поклонническите маршрути в северна Испания. Това е път, който всеки човек – независимо дали е поклонник, или не и независимо дали го иска, или не – върви цял живот – а човечеството – през цялата си история. Краят му се вижда само с прочистено съзнание, защото иначе облаците на съмнението закриват хоризонта. Но съкровищата са там – където човек трябва да се върне, за да бъде отново цял.

Коментари (0)

Няма добавени коментари

Добави коментар