^

Исторически музей - Ботевград

Поезията на Димитър Васин

           На 29 септември от 17,30 часа в инициативата "Салон на изкуствата 2016г. " представихме поетическото творчество на Димитър Васин. Срещата се проведе в навечерието на международния ден на поезията -1 октомври.

            Проявата откри директорът на музея г-жа Тодорка Коцева, която предостави думата на екскурзовода Десислава Иванова, която представи кратка биография на автора и продължи с литературно - критически щрих:

"Димитър Васин по „Някога, когато дойда...”

1.  Не съм те молил, моля те, помни го...

Многоточието на скрит един, едничък миг, заради който си е струвало да сме се родили.

2.Любов или отминало пространство

в прегръдката на залеза потъна?

Оттук нататък вече ще ми властва и няма да ми бъде дълго тъмно.

Когато на разсъмване ще идва.

Когато ще остава във деня ми.

И всичко чуждо ще ми стане свидно.

И никой няма скрито да ме мами...

Лаконичен разказ за нещо случило се преди. Приключило ли е? Ако все изгаря дните ми и ме кара да обичам целия свят от далечно чужди самотници, срещнали се отвъд нормите на простосмъртните канони...всяко връщане тогава, в онзи миг и независимо от това кой и как е наранен, всъщност не е приключване, а упование....

3.  С размяната на светлото със тъмно,

  обратната вина във мен ще падне.

Сълзата си в окото ще настъпя.

Ще посетя високото си пладне.

Безоко над усмивката ще хвърля

едничката си мисъл за измяна,

за стъпките на живи и на мъртви,

за вечерта, в която ще ме няма...

Ще ме няма... Защото нищо не би могло да бъде същото и няма в реалността на дните само черно-бели краски, а сълзите и двамата, често преглъщаме без думи, споделяме раздялата.

4.  Обратното присъствие във всичко

 е вятър, който леко ме погалва.

Погледна ли на себе си приличам,

макар и в тъмното да съм окалян.

И тръгва сянката, която пазя

във пазвата на късната си вечер.

Живот и дом не се строят с омраза,

а вятърът и мене май повлече...

  Вървим след сенките си, които се надяваме-добре сме скрили. Те оставят своя болезнен отпечатък и не защото не сме ги преболедували, не защото не искаме да сме свободни от личните си кошмарни сънища. А ако сме тръгнали след окаляната, тъмна наша същност, то къде е щастието?!  Ще го съпреживеем ли в светлото, измамно съвършенство или е там в онзи миг, презрян от света на благоприличието. И не е ли любовта сестрица на омразата. Само краят им е безразличие, в което вятърът е помел дори частичките от горещата жарава.

5.  Съблечените истини и чувства

прекрачиха във залеза ми прага,

където мъртвите дори се чуват

 и думата неказана избяга.

Украсата е слънчева и тъмна.

Остатъците с мене се изправят,

светът до края силно да прегърнат

 и за земята да ме вържат здраво....

  Шепотът на мъртвите, които някога, някъде са ни обичали. Само с него ли ще сме осъдени да удавяме самотата си. И здравото привързване към земята на пречупените ни криле, нима не е обречено на погибел, защото аз вярвам-летялият във висините, никога не ще се научи да лази, спотайвайки се в пукнатините на липсващата човечност. Летелият и без криле, и здраво привързан-пак е обречен да лети и търси ятото.

6.  Върху гърдата ти ще се положа,

за да се насладя на топлината.

И всичко грешно ще ми е възможно,

но не от Бога си да се отмятам.

Оттатък слога ме опива святост,

която разорана да засея.

И красотата ти в нощта проблясва

като светкавица и скрита нежност...

Обичта не би могла да е отмятана от Бога ако е единствената, истинска, жадувана... Ако...

7.  Като богиня с хляба те посрещнах

 и хранех птиците да са над мене.

Да е небето с мислите горещо.

И във безкрая птица да ме вземе.

За празник съм гладувал, даже сито.

И делника със обич съм пресищал.

Не искам нищо скрито да те питам,

а и за обичта не искам нищо...

Тя, любовта е свобода. И птиците летят по две, освен ако още не сме пораснали и очакваме да вземем обич, преди да сме я дали.

8.  Отворена врата, ръжда не пази.

Ти никога не я премина с писък.

Не я премина никога с омраза

и въздуха през нея доразплиска.

Живея с мисълта за много близост.

И през деня, и през нощта те търся.

Звездата отдалече топла слиза.

Студуват близо пръстите ми в пръсти...

Вратата е отворена. През нея надзърта спомена. И ако я е имало някъде, някога то дали това не е щастието. Случило се е нещо толкова красиво, какво повече човек би могъл да иска... И ако дланите изстиват без прегръдка, то е защото са забравили онзи миг или вече не вярват, че се е случил...

9.  Раздадох глад на гладния. Раздадох

  и ситостта на сит. Един пред тебе.

И същият да съм си. Като лято.

Окото ми далечното загребва.

За вечност се заравям и в косата,

 която с красотата си заплела,

която и в светкавици замята

 като очаквана и сладка клетва.

Клетвата е обвързване, а любовта е безграничие. И без съмнение е способна да ни променя. Вече след това не сме си същите. Поделили сме болките, радостта, разочарованията си...т.е. станали сме по-богати.

10. Началото на думите се ражда.

Роденото ще ти изпратя с поща

в сърцето ми, за да отекне страшно със отговора, който да отложа.

В окото да се потопя до дъно,

страха да потопя и го изплискам,

в последните си чувства да потъна-

до тебе да остана много близко...

Отговорът, всъщност никак не е отложен. И е болезнено откровен, и честен. Не близост, а отчайващо отдалечаване от... самия себе си.

11. Протегнал съм ръка-за въздух моля.

Спасих единствено сърцето здраво

 преди да сетя сетната умора

и стъпките обратно да забравя.

Във залеза прегръдката е властна.

Нощта дори с прегръдката ми свети.

Дори изтрита дума не зараства,

изречена да е и от поета...

  Не е зараснал спомена за прегръдката, която е  отминала, като изтрита от поета дума. А сърцето е останало без въздух... Залъгваме се, че е оцеляло.

12. Не съм те молил, моля те, помни го...

Един миг, в който... А, как се забравя любовта!?

13. Каквото исках да ти кажа-казах...

Отвъд думите, спомена, представите за грях и святост... Не сме богове! Хора сме! Искаме ли да простим и да забравим, можем ли...

14. Животът не остава под индиго...

Не, той е по-пъстър и непредвидим, отколкото бихме могли да предположим.

15. Животът е любов, но не без стряха..

Не стряхата ще убие спомена за полет. А любовта е рядък дар и ако е истинска –не наранява, напротив..."

След което поетът Димитър Васин представи богатото си по тематика творчество, като обърна специално внимание на книгата си посветена на неговия съгражданин Пеньо Пенев. В зала "Орханиец" звучаха стиховете на поета:

* * *
Удар след удар. И ласка, която
с маска езическа в пътя ме спря.
После и дявол по пътя ми прати
да ми е най-защитения брат.
Брат от сърцето се трудно изхвърля.
Болка се носи до сетния миг..
Никне животът на място на мъртви,
После следа и от Бога измий…
Миг е животът. И вик от сърцето
болка да носи, додето кърви –
окървавено додето засвети
ласка от обич на луди глави…

Димитър Васин