^

Исторически музей - Ботевград

Стела Доковска с "Приказки от Псиландия"

На 17.12.2013г. в инициативата "Салон на изкуствата 2013г." Исторически музей Ботевград представи Стела Доковска с "Приказки от Псиландия" . Директорът на музея г-жа Тодорка Коцева приветства присъстващите в зала "Орханиец" , като сподели биографични данни за авторката. Стела Доковска бе подготвила филм и своя приказка за уважилите я с присъствието си.

А книгата, написана за деца от 15 до 115 години, бе представена от екскурзовода на музея Десислава Иванова с думите:

„Приказки от Псиландия”на Стела Доковска или „Предлагам ви да опитате да бъдете това, което искате.”

  За някои ключалки все някога се намира точния ключ. Той се превърта, за да смеси времената и даде път към приказката. Тази, която в сумрака нашепваха нашите майки и в просъница ни даряваха топлината на душата си, а и тази която ни е съдено да разказваме самите ние някога, когато се научим да почерпваме мъдрост от сърцето си, което ни дава щастливата, уникална възможност да бъдем такива, каквито много би ни се искало.

  Със скромно черно бяла ключалка започва  разходката ни из Псиландия. Тя е за различните, неразбраните, бродниците. Тези, които са убедени, че границите са измислени и са съвсем безсилни да спрат стремежите им. Вярват в мечтите, пресътворяват ги всеки по своему. Не спират пред заключената врата, защото в душите си намират точния ключ към хаоса на необятното, където някои бродници разказват приказки. На този граничен път между реалност и фантазия, по детски сериозен и доверчив откриваме Стела Доковска. Тя е и разказвач и пряк участник в случващото се по псиландски. Като мъничката Си, която  споделя свободата да бъдеш себе си. Усмивката й е очарователна и залива съвсем заразително присъстващите в почти истинското действие. Не налага присъствието си. Имаме избор да продължим ли след вълшебния бръмбар и да сбъдваме желания или да избягаме в реалността на антипсиландците, доколкото бихме повярвали че трябва да я има.

  Книгата е интересен пътеводител в изкуството да бъдем себе си. Като си се идентифицираме в образа на нежната Си, или когато има опастност да убием намереното си Аз и безкрайно да се връщаме към изначалното, за да   и докато се поправим. Всъщност мислейки се за несъвършено лоши не забелязваме хубавото, което оставяме по пътя си, то е плод на лутането във възпитаната представа за добро и зло и това, което отвъд наслоенията на външния свят все пак неподозирано съзидава добро.

  След намирането на собственото си „Аз” целият свят  се превръща във  вълшебство,  дори понякога да сме неразбрани и вдетинено търсещи приказното, с което дълбоко и сигурно е свързано сърцето ни на вълшебници. По пътищата на щастието в Псиландия се намира любовта. За да я открием не бива да позволяваме нейните измислени лица да  ни отклоняват от  пътя ни на вълшебници. А да не се загубим, се оказва, че е нужно да се научим на търпеливост и да не ни плаши болката от очакването на нашия си принц- не  негови подобия, които само ”умеят да квакат като жаби”. По пътя към себе си неминуемо някога ще се натъкнем на търсената си уникална идентичност и ще сме си лика-прилика, а смехът ни ще е общ хуквайки към общото ни бъдеще.  Е, ако винаги в реалния живот беше толкова лесно...Във времето на дългото очакване на точно нашия си принц не е изключено да се срещаме с лами и пресътворени от самите нас чудовища,  да се заблудим или се смятаме за прекалено стари, уморени и обезнадеждени. Как да открием следите на общото ни бъдеще-в Псиландия сърцето ни знае много добре. То разпознава маските и знае да обича безусловно. Далеч от  многословието, сърцето ни съзижда красота, понякога съсредоточена в една усмивка, която топли и другите. Или си припомня прокудените вдън земя приказки, които могат да свършат веднъж завинаги или да са без край. В Псиландия вечно търсеното „Аз” винаги, почти като в реалния живот има право на собствен, неприкосновен избор. В края на книгата отново се появява черно бяла ключалка. Ключът-сърце е превъртян. Вратата е отключена, но не е безразборно отворена към човека-буца пръст, прикрепващ се като плевел към слънцето. Тя е възможност да научим, че сме пъстри, уникално вълшебни, когато сме съхранили детето в себе си, долавящо звуците на сърцето, което ни прави човеци-спонтанни, искрени и обичащи.”Приказки от Псиландия” ни помага да се превърнем в това, което искаме. Да свалим маските, които не ни правят неприкосновени, а безчуствени. Да изплачем болките си и намерим общ смях с някого, който също така болезнено дълго, търпеливо е чакал да ни срещне-такива каквито сме-слаби и силни, неразбрани и неподозирано прекрасни за целия останал свят отвъд безграничността на хаоса. Разказваме историята на собственото си порастване от поколение на поколение, като шумоленето на клоните на вековно дърво. Губим се,  когато нямаме вяра в себе си и в неприкосновеното си право да обичаме и бъдем обичани.

  А след всичко остава...приказката, която ще бъде разказвана, докато има кой да я слуша, ако ли пък не..."

Гостите на музея получиха в подарък и приказка:

  Под голямото дърво

  Тя бе съвсем незабележима буболечка.Къщичката й –схлупена и скрита в падналите листа на голямото дърво. Тя си мечтаеше да бъде птица. Поглеждаше дълбоко в себе си и...сякаш й израстваха криле.  И дребничката буболечка политаше високо, високо-чак до върха на дървото, откъдето можеше съвсем спокойно да се усмихва на света и да му се радва. Мечтаеше си буболечето, а после поглеждаше слабичките си, мънички пипалца и забравяше за дълго полета към короната на дървото. В дребничкия буболечков свят има толкова много непосилни грижи. Та затова тя си бе една вечно забързана и така заета да се къпе в балончета роса, да се крие от истинските птици, да си събира храна и влюбва все в най-неподходящото бръмбарче. Но не се и отказваше да бяга от света към върха на дървото в търсене на точното бръмбарче, което да вижда в дребничката й обвивка красива птица. Дните се сменяха и цветовете ограждащи нейната къщичка също. Пъстрите балончета роса, които се стичаха от тревичките започнаха да наголемяват и губят пъстротата си. Образуваха цели големи морета, които все повече я отделяха от мечтаното бръмбарче. А когато всичко стана бяло и студено, тя се събуди някак странно болно тъжна. Нямаше вкусни семенца, а и короната на дървото се скри в бялото. Толкова се притесни, че в този миг на бялост ако й поникнат криле тя няма да може да пробие снега и да се усмихва на света там от високото. Уплаши се и почти се разболя. Загуби напълно надеждата си. В гората това се случва съвсем рядко. Дърветата зашумяха, върхарите им изтръскваха внимателно искрящи снежинки, за да има откъде да мине буболечка по пътя към големия свят. За миг се прокрадваха и примигваха дори звезди. Горските обитатели се разтършуваха и макар  къщичката на буболечка, всъщност,  да бе най-малката и незабележима...куп мънички пипалца дотупуркаха до прагчето й. И представяте ли си всеки носеше свой лек за без- надеждие и тъжно настроение, наследени още от времето, когато я нямало гората.

  Буболечката, разбира се не веднага забеляза, че светът се е променил, но неусетно започна да се вслушва в бъбривците от гората. Слушаше, примигваше и някак си се усети важна и значима. Разказа им за птицата и за това, че е крайно необходимо да има крила, за да полети и се усмихне там отвисокото на цялата гора. Тогава тя се огледа. Всъщност малката й къщурка бе събрала, точно като в приказка целия неизброим горски свят. Тя бе събудила у всички тях искрица добринка и те бяха пристигнали, за да излекуват от тъгата една така незабележима буболечка. И знаете ли, сред тях бе един много специален бръмбар, който цял живот си бе мечтал да събере смелост да я заговори...и някак си й каже колко много я обича.

  В крайна сметка буболечка бе полетяла, предизвиквайки толкова много доброта. И без всякакво съмнение бе дошъл мигът за нейната най-специална, лъчезарна, топлеща и споделена усмивка.

Десислва Иванова

Представянето на Стела Доковска завърши в неформална обстановка, като желаещите получиха книга с автограф от авторката.