^

Исторически музей - Ботевград

ОРХАНИЙСКИЯТ КРАЙ В ПЛАНОВЕТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ЗА ПОДГОТОВКА НА ВЪСТАНИЕ- МЯСТОТО НА КОМИТЕТИТЕ В ПРАВЕЦ, ВИДРАРЕ, ОСИКОВИЦА, ДЖУРОВО И КАЛУГЕРОВО СПОРЕД МАРИЯ МИЛТЕНОВА


Мария Милтенова-едва ли някой докоснал се до сприхавия й нрав, би го забравил, или забързаната реч и походка...А чудното майсторство , с което тя умееше да заплени слушателите си, увличайки ги из стръмните, недокосвани от историческата наука пътеки на Българското възраждане... Странна, непредсказуема, със своя позиция, която умееше ревностно да отстоява не с вероятно или може би, а с факти, дати, цифри, разкази на очевидци...
„Дойдоха един ден в Цинцарския (хан) двама госте, от които единият Васил Йонков от село Гложене, когото лично познавах и Васил Левски, когото не познавах. Вечерта ми предложиха, че трябва да повикаме верни другарини, да съставим комитет против турската държава. Същата вечер се събрахме в една стая на долния етаж, под мердевена на затул. Събрах 5-6 души верни другари, именно: Васил Петров Бояджията, Велчо Шунтов, дядо Петър Бояджията, Христо Колов и други, и В.Наков. С Левски направихме заседание, за да съставиме Бюро, за да води комитетските дела. Избрахме за председател Васил Петров, за подпредседател и деловодител избраха мен и за членове, които присъстваха. Това се извърши под председателството на Васил Левски, които ни даде наставления и какво да работим, даде ни Устав, изработен от Централния комитет и някои брошури, като ни препоръча да изпитваме верни членове, да събираме пари за оръжие и много други наставления. Взехме ние делото за сериозно и почнахме да работим.” –четем в намерената от Мария Милтенова и отпечатана биография на Гаврил Брънчев. Годината, според авторката на „Обирът на Орханийската хазна” е 1871. И сетне:
„Полагах стръкче здравец на паметната плоча на Гаврил Брънчев-ханджията на Шарения хан, осъден на вечно заточение в Диарбекир след обира на хазната, а двама ученици ме гледаха с любопитство. Не знаеха кой е и не бяха чували ни една от легендите, с които израстна моето поколение. Как бил Левски в Шарения хан и хоп, натресло се и едно заптие. Престорил се Гаврил на пиян, счепкал се с него, докарал работата до бой. Навлекъл Левски едно расо и попска килимавка и слязал от горния кат да види, каква е тая гюрултия.”Папаз ефенди, тая свиня е пияна”-жалвало се заптието и сочело ханджията, а той налитал ли, налитал. Повлекло го заптието към конака, а „папаз ефенди” изчезнал яко дим. И всмукали от деца представата, че Левски е неуловим и безсмъртен, тя оставаше в нас завинаги.
Почти от всички наследници на стари комити чувах като постоянен рефрен все едно и също: ” В нашата стара къща някога е идвал Левски”- и никой не беше в състояние да ги убеди в противното. Легендите живееха свой собствен живот...”
Често легендите се преплитат с куп заблуди и непроверени нечии твърдения. Преповтарят се понякога умишлено, друг път просто от незнание, а после времето си казва думата и истината се размива в интерес на някого или на собственото ни невежество. След убийството на дякона Паисий, Мария Милтенова цитира думите на Левски: ” Докато постигнем целта си и много невинни хора ще загинат” На 2 май 1874г. Цветко Вълков, родом от Правец загива в Аргана Мадени, оставил съпруга и шест дребни деца. Има несъответствие в броя на диарбекирските заточеници от Правец. Милтенова дава фактите, а те са: според Анастас Попов-трима-Никола Цветков, Вълко Цолов и Цветко Вълчов, според поп Минчо Кънчев, са били петима. Мария Милтенова се придържа към версията на Атанас Попов. Издирва дома на Вълко Цолов в местността Горунака. Подчертава, че той е починал в Диарбекир не през 1876, въпреки твърденията на орханийци и правчани, а на 8 юни 1874, когато е едва 24 годишен. За основаване комитета в Правец от Левски, тя черпи сведения от родния брат на баба й Мария, Костадин Чорбанов. Той пише: „Моят баща е имал хан в тъй наречените „Чипилски-Правешки ханове”. До него е построил хан и моят вуйчо Цветко Вълчев-бай Цветко. Левски е идвал да устройва комитети в Орханийско. С първото си идване, отседнал в дюкяна на баща ми. Баща ми го запознал с бай Цветко, който е бил пръв в селото със своята физика и дух. Левски, като психолог го е разбрал. Основал комитет с председател бай Цветко. В комитета са били: Иван Станев Чорбанов, Продан Цолов, Илчо Табака... Поп Марко ги заклел в черковата. Клетва дали, че няма да казват на жените си. Почнали революционна дейност по упътванията на Левски”. Душата и стълба на комитета, наречен „Рушид Хаджиоглу”, наброяващ според един отчет от 3 февруари 1872г. 18 човека, е неговият председател Цветко Вълчев. При разпита, след обира, той единствен не посочва нито едно име и съзнателно не си спомня дните. Сладкодумен бил Цветко Вълчев, разговарял с кираджийте, които преминавали през ханчето и така научавал много неща. Тук се носели писма, документи, оръжие и от тук тайните комитетски куриери ги отнасяли докъдето трябва. Сполучлив психологически портрет на председателя на комитета в Правец прави Мария Милтенова, проследявайки случващото се след обира на хазната: „Цели 15 дена в Цветковия хан се точели потери от башибозуци и заптиета, тръгнали да търсят обирджиите. Хранел ги Цветко, поел ги и загалавичквал, шепнейки на ухо на юзбашията, че колибари видели низами да вървят към Златица. Пращал ги за зелен хайвер, точно в обратна посока. Угодливо се кланял Цветко, правел ниски теманета и влагал целия си дипломатически дар, с който природата щедро го била надарила. Кой можел да предположи, че тоя сладкодумец, услужлив ханджия, който имал съответното почитание към агите, е в центъра на всичките „золуми”, които ставали в орханийската кааза.” Оценка за делото му и на дейците от орханийско дава мимоходом писмото на Мазхар паша от 22 септември 1872г до Ахмед бей, местният каймакамин: „Станаха четири произшествия по времето на вашето управление... Всички произшествия стават все в Орхание... Пред зданието на управлението бива убит човек и убиецът не може да се открие. В края на крайщата благодушното държание довежда до дързостта за една такава мерзост.”
Очевидно, че не благодушието на каймакамина, а отлично работещата комитетска мрежа, създадена от Левски е в основата на събитията от 70-те години на 19 век в района. Комитетите се създават при строга конспиративност, първоначално от 3-4 доверени човека, лично от Васил Левски. В резултат на добро планиране и неуморна дейност най-гъстата комитетска мрежа е факт в Орханийско, Етрополско и Тетевенско, където почти всички села са обхванати от стройна революционна организация. Мащабната комитетска дейност изисква финансиране. Левски призовава богатите българи за доброволна помощ. Заплашителните писма до отделни чорбаджии, също не постигат желания ефект. Тогава Левски предлага членовете да внесат 1/10 от имуществото си, за да направят възможно съществуването на организацията... Безуспешно. Изчерпани са всички мирни, легални средства за финансиране на бъдещата революция. Мария Милтенова допълва ”В края на крайщата във всяка революционна организация се идва закономерно до терора. Нашата не прави изключение”. Според Устава средства могат да се набират ”по всякакъв начин, който може да се намери за добър”. В резултат на което, Левски осъществява обира у Денчо Халача, следва убийството на Дякон Пасий, опит за нападение върху етрополския чорбаджия Н.Арнаудов, който обещал пари за комитета, но такива не постъпили... до обира на Арабаконак.
В района между Ловеч и София са делегирани права за организиране на създадената от Левски революционната мрежа, на Димитър Общи. Това се случва „на 1872 януари 12”, според джобния бележник на Апостола. За конкретните планове, относно подготовка на комитетската дейност, Бушаранов пише: „Левски каза, че на Общий ще трябва един писар,...който познава горе-долу турский писмен язик, за да изработи няколко правителствени турски печата и в случай на нужда кайтова(подпечатва) тескеретата на работниците, куриерите и пр. Орханийският комитет препоръча за такъв Даскалчето...” Димитър Общи синхронизира и ръководи комитетите, а те се подчиняват на ръководни съвети. Мария Милтенова прави и едно интересно наблюдение относно начина на разпределение на задълженията и отговорностите сред управляващите отделните комитети. Принципно съществува разграниченост на ръководните длъжности. Те са уточнени, но при нужда е факт преливането им от една в друга и взаймозаменяемостта на длъжностите в комитетските управи. Например Гаврил Брънчев уточнява, че е секретар на „Елес Джутов”, Васил Бушаранов го титулува председател. Милтенова заключва: ”Излиза, че отделните длъжности не са били строго разграничени и че всички са вършили работата, която в момента се налага според нуждата, като всъщност съветът бил колективно тяло с общи права и задължения по отношение на отделните функции”. Дава примери освен с орханийския, голямоизворския, но и с комитета във Видраре - „Даскал Илия твърди, че бил секретар. Същото твърди за себе си и даскал Васил Йосиф Поппетров, твърди че бил и касиер и председател, но после заявява, че всички били равни”. Комитетът във Видраре, Левски основава в кафенето на двамата братя на Патьо чорбаджи-Фильо и Йосиф. Следва –Джурово, където поп Георги Тутмаников го завежда. В този период (декември1871) Левски, Димитър Общи и Васил Гложенеца основават комитета в Осиковица. От една бележка до Апостола, научаваме че „Скендер Дервишоглу” има 22 работници, с пушки и шишанета 80 броя. Председател е Стайко Цолов, който според бележника на Левски е внесъл 502 гроша. Най-колоритен от осиковския комитет е без съмнение Недко Даков, осъден на 4 години затвор в Диарбекир. Ще се позова на разказаното от Мария Милтенова:”Когато заптиетата търсят Недко да го арестуват, той се преструва и пита жена си:
-Недковице ма, тука ли е Недко?
-Нема го, защо ти е?
-Има да ми дава 20 гроша, да платя беглика. Пак ще дойда. – Турците го молят ако го види веднага да им го предаде...”
Зад историческите факти, планове за революции, предателства... стоят живи, пълнокръвни човешки същества, жертви на едно преломно време. Родило копнежи и надежди, посипали с кръв пътя до бесилото или Диарбекирските зандани. Жаждата за свобода в една друга епоха, когато се раждали исполини, загледани в бъдното, а не заровени в дребни сметчици и боричкания за насъщния приспособленци, е станала повод за написването на „Обирът на орханийската хазна 1872г” от Мария Милтенова.
За плановете на Васил Левски за подготовка на въстание в Орханийско е писано много. Черпим сведения от протоколите на турския съд, „Миналото” на Стоян Заимов, Александър Бурмов, проф.Димитър Панчовски... И безкраен низ от страници-измисляни, прикривани, преиначавани, достигащи нечия субективна истина в палитрата на национално –освободителните борби. Мария Милтенова ще ме допълни ”от опит сме констатирали, че това, което разказват сродниците най-често не отговаря на истината и обикновено е украсено с доза романтика и възхвала”, а и не само родственици неуморно пренаписват историята... Дългата дистанция на годините, прави достигането до измеренията на обективната истина почти невъзможно. Факт е, обаче че в Орханийско е изградена най-гъстата комитетска мрежа, създала своите герои и мъченици. Организацията в района е силна и дееспособна, което позволява точно тук да се случи Арабаконашкия обир-първата въоръжена акция срещу турската власт. Необикновеният революционен подем се дължи на изключителното родолюбие, жертвоготовност и неугасима жажда да види България свободна на Апостола. Създадените от него комитети, влезнаха в международната дипломатическа история от периода. Въпреки изтезанията, преследванията и бесилките, един малък балкански народ потърси правото си да бъде свободен и „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република”, така като мечтаеше Левски. В подготовката на въстание, комитетите от нашия край дадоха своята кървава лепта. За нас съвременниците остава да не губим историческата памет, съхранила спомена за хората, създали комитети в Орханийско-Правец, Видраре, Осиковица, Джурово и Калугерово.”Сбогом!Не забравяйте ни!”-се провиква Гаврил Брънчев, секретарят на орханийския комитет, когато го откарват към София след разпитите, мъченията и побоя от пашата и каймакамина в турския затвор. Мария Милтенова допълва: „Да нека не забравяме тия, които изгниха в Диарбекир, увиснаха на бесилките, умираха на Шипка и създаваха нашата национална история, за да можем ние-потомците още от малки да изричаме с гордост трите думи: „Аз съм българче!”